Медии

“…театърът е столичният „Възраждане”. Там всичко свястно, що се ражда като идея и представление, се крепи на единния възрожденски ентусиазъм, упорство и любов. Затова не притеснява с дързост фактът, че този миниатюрен храм на Мелпомена /квартирант в Столичната библиотека/ си е избрал именно такова претенциозно име. Нито пък ни изненадва, че едни от най-качествените актьори и режисьори с вкус към психологическите камерни спектакли с удоволствие откликват и играят там… блазни ги предизвикателната /и рискова/ възможност да застанат лице в лице с публиката – буквално на крачка от нея…”

 
Таня Кондакова
 
 
"ВУЙЧО ВАНЬО"
 

Ето, бях на Вуйчо Ваньо в Театър Възраждане и си мислех, че така спокойно съм се чувствала наскоро само в скандинавските филми - кино без фойерверки, без прожектори и ефекти, с характери, които разпознавам, даже себе си виждам, а не искам - няма герои, няма супер сили, всички уж са средна стока, животът е скромен, банален, даже тягостно дълъг, а ние го преминаваме безучастно, може би скучно, противно. И точно там в тази лишена от сочност картина разбираш, че на живота не бива да се съпротивляваш, а да го живееш, както би казала Соня, която няма вече какво да очаква. И даже пейзажите на скандинавското кино, бавната камера, която обхожда, привидно студено, фиордите или безкрайните гори на Астров ги виждах, макар сцената да беше на метър разстояние, - дървена, сякаш с прозорци до земята или разградени стени, зад които ние надничаме или пък просто така живеем. А може би и заради дъха и ненасилието, в тази така деликатна и тънка игра на актьорите, в чиито очи се взирах съвсем от сантиметри, като на широкоекранна продукция от първия ред, но с нахалството да се взирам, уж съм невидима, уж съм наужким публика.
Добре е да има такъв театър!
Добре е да не изнасилваме сцената, особено с Чехов и точно с тези деликатни "картини от селския живот", както написва той за пиесата. И пак си мисля, че може и така, без напъване, че е време за вековните си тъги да разказваме без фойерверки. Ние, публиката разбираме, чуваме, виждаме.
Добре е и така да се прави театър най-после - леко, с дъха, с който живеем, макар и често отровен.
А за актьорите тепърва трябва да се пише!
Изобщо - идете на Вуйчо Ваньо, макар аз трудно да правя реклама. Даже ще прекаля като призная, че само за себе си мислех и често се изненадвах, че съм на театър. Знам ли, нали казват за това бил театъра - да се обърнем към себе си.
Добре е!
А за какво се разказва във Вуйчо Ваньо ли? Е, майната му и на писането за театър, ако трябва да Ви преразказвам сюжет на 110 години.

Гергана Пирозова

 

"Впрочем, сериозната работа на режисьора в представлението се вижда тъкмо във внимателната работа с всеки от актьорите, в детайлното вглеждане в текста. Най-добрите спектакли на Григор Антонов се отличават именно с тази му способност да потъва в отделния образ и да работи видимо дълго с актьора."

http://www.kultura.bg/bg/article/view/25230

 

„Камерната сцена на театър „Възраждане” прави контакта между актьорите с публиката непосредствен и осъществява връщане към Станиславски и пълната органика на театралното изкуство”.

 
Лиляна Караджова, novinar.bg

 

„ИДИОТИТЕ“

Лиза Шопова, с цялото богатство на културата си и преживяното до днес, предлага на ограничения брой зрители в театър „Възраждане“ авторски прочит на „пиратската бурлеска“ на Рихарт Шуберт „Почакайте само да дойде капитан Флинт“ („Wartet nur, bis Captain Flint kommt“, превод Екатерина Джутева, изд. BlackFlamingo, 2012).  

Адаптацията следва намерението на режисьорката да изгради един разказ за необходимостта от творене – това настървение, което цели бягството от собствените кошмари или е средство за търсене на близост, или е провокираща чувствителността на зрителя патология... Лиза Шопова подхожда с разбиране към всеки един образ, смегчава язвителността на автора към героите и с цялата си деликатност дава възможност за изява на всеки един актьор от състава. И ако в Австрия пиесата е представяна от самия автор по-скоро като вариации на тема въображение, с музикален съпровод и песни, тук режисьорският прочит ни кара да изживеем, заедно с четирите похитени представители на културния елит, едно завършено действие, водено от Вежен Велчовски, Свежен Младенов и Йордан Ръсин – тримата бегълци от близката лудница.

Зрителят се озовава на кораба на самопровъзгласилия се капитан Флинт (Вежен Велчовски) и без да бъде пленен и завързан като интелектуалците на Донка Аврамова-Бочева, Георги Златарев, Николина Янчева и Роберт Янакиев, приема трескавото му желание да разпери въображаемите платна, за да избегне появата на най-големия му кошмар: онова мило ръмжащо кривокрако чудовище със счупена цигара (Лиляна Шомова). Умело загантнатата атмосфера на „фешън“ жилището в ограниченото сценично пространство на театъра (сценографията на Деница Аргиропулос, също автор на костюмите) ще започне да се трансформира и да материализира визиите на лудите „творци“, за да изскочи от залата през отворените врати, през които току-що сме влезли. Доскорошните интелектуалци, които предпочитат да стоят настрани, да словославят прожектираното на стената и изобщо да оценяват онова нещо „творчеството“, ще се окажат в центъра на бушуващата буря от страсти, ще се наложи да се подчинят на изригващите чувства,дори в един момент може да се окажат жертва на собственото си въображение. А уж били „нормални“ културни хора! Както и ние, зрителите.

Едва ли е необходимо да сте се срещали поне веднъж с големи творци като Наум Шопов и Кольо Карамфилов, за да усетите, че в основите на разказа за този „инцидент“ Лиза Шопова е вградила стойностни неща, които наистина е преживяла.

Но е хубаво да си го кажем преди да го гледаме.

Автор: Евгений Джуров

 

„ИДИОТИТЕ”, СЪБРАНИ В ЗАЛА НАДЕЖДА

Мултимедия, течаща вода и изкуство ни посрещат веднага в зала „Надежда” на театър „Възраждане”.  Там е някак уютно, интимно. Хващат те за духа направо от вратата и те вкарват скоростно „във филма”.
Пред нас минават забързано хапче, муха, коте, чаша вода, която пък се разлива – във всички тези форми се въплъщава душата на един шизофренен пират.  И никога не е сам в начинанията си! Той и двамата му последователи, сред които и Оскар Уайлд, превземат кораба „Ателието на Дороте”.

А в ателието на Дороте са се събрали приятели, все ерудирани и изискани. Темата на разговор рязко сменя руля от новости в изкуството и вино към нахлулите бегълци от лудницата. Но дали наистина шизофрениците са нашествениците?

Това е пиеса, наситена с действие и публиката направо я няма, а всички ние в залата сме съучастници. Близостта със сцената още повече ме провокира и опознах не само играта на актьорите, но и израженията им, страха им, любопитството им, а и своето.

„Лудости” уж, а наистина ме караха да настръхна тези бегълци. Страхотно преобличане в кожата на шизофреници с всичките им странности, лудости, викове, движения – наистина! Особено ме впечатли Йордан Ръсин – страх ме беше от него, същевременно изпитвах съжаление и дори симпатия. В каква емоционална каша ме забъркаха само…
Определено това представление няма да ви даде възможност да се разсеете. Няма да ви даде и мира до последната секунда на пиесата. Дълго спед пиесата ще ви държи. А мен все ме гложди: „Тези псевдопирати идиоти ли са, или ние сме тези ненормалници в норма, поставящи етикет и диагноза на всичко, що мърда, и що не разбираме?

За пръв път бях в театър „Възраждане”, но в никакъв случай няма да е последното ми посещение. Вярвам, че театърът има за цел да разшири душите ни и личностите ни. За час и половина душата ми се раздроби на парчета, сви се, смени си формата още три пъти. Сега е по-красива, по-голяма и има още един ъгъл, от който да наблюдава живота.

А вашата душа, как е? Няма ли нужда от малко разтърсване? :)

 

Режисьор: Лиза Шопова
Сценография и костюми: Деница Аргиропулос
Музика: Петя Диманова
Снимки: Николай Николов
Превод: Екатерина Джутева
Участват: Робърт Янакиев, Георги Златарев, Донка Аврамова-Бочева, Йордан Ръсин, Лиляна Шомова, Свежен Младенов, Николина Янчева, Вежен Велчовски

 

НУКЕТ ДАНАДЖИЕВА
http://lovetheater.bg/idiotite-sabrani-v-zala-nadezhda-3541/

 

 

Отвъд гнева

 

„Къщата на гнева“ по Федерико Лорка, Рафаел Алберти, Мигел Ернандес, Диана Добрева; режисура, сценография и костюми Диана Добрева, музика Петя Диманова, в ролите: Георги Златарев, Жана Рашева, Ивет Радулова, Донка Аврамова-Бочева, Яна Кузова, Николина Янчева, Лиляна Шомова, Алесия Йосифова, Филипа Балдева. Театър „Възраждане“
 
„Испания е само черно и бяло“, чувал съм Иван Ненов да цитира Пикасо, „черно, бяло и малко червено“. Черно и бяло, нажежени до червено – това е „Къщата на гнева“ на Диана Добрева, изградена върху „Домът на Бернарда Алба“, но и поетични парчета от Лорка, Алберти, Ернандес и самата Добрева.
Тя ни подхваща от вратата. В средата на христоматийно неудобната зала на театъра е проснат черен кръст, издигащ се високо над пода. Коленичили върху него са, изцяло в черно, пет млади жени – дъщерите – в общ статично-екстатичен ритъм, при който не се разпознава от телата или изпод земята идва въздишката. Срещу тях, на люлката, изцяло в бяло, едно отстранено съзерцаващо ги дете.
Тази въвеждаща пластика резюмира програмно спектакъла. Добрева постоянно се обръща към испанската чувствителност и то особено чрез Лорка. Опитвала се е да навлиза в нея през ярка експресия и ослепяваща визия. Сега е иначе. Без външни ефекти, почти никакви емоционални взривове. Всички е прибрано, интериоризирано, концентрирано навътре, за да докара не до експлозии, а до имплозия – и на сцената, и в залата. И още: всичко е самото то и всичко е символ. Разчитайки на символично натоварваната сетивност, естетическото се реализира буквално: обзема тотално сетивното възприятие (aisthesis), за да проникне в сърцето и да ангажира ума: наведнъж.
Темата е насилието над същински човешкото и нагонът на същото човешко да го превъзмогне. Темата е диктатурата: диктатура, налагаща като жизнена програма нормата на противоестественото (свеждащо траура до самокастрация, а човека до дякон на смъртта) и съпротивата на живота срещу нея, преоткриващ отвъд гнева своето ядро – любовта. Темата накъсо са животът, любовта, съдбата и смъртта.
Тя е в черното и в бялото. В черното на Бернарда и дъщерите и в бялото на обезумялата във виталността си Мария Хосефа, но и в бялото на детето: изведения чист символ. То е ангелът на живота, но и свидетелят на смъртта, то е луната на любовта, но и съдбата, която обаче беззвучно мълви паралелно думите, произнасяни, докато се търси в нея упование или се генерира страх от нея.
Добрева експлоатира до последно оскъдното помещение, надмогва го, за да изгради едно многоизмерно пространство на възвисявания, потъвания, пропадания, устоявания. В него се разгръща внушително единният ансамбъл на тази „женска пиеса“ (неслучайно подзаглавието на Лорка гласи: „трагедия за жените в испанските села“). Режисьорката не извежда на сцената дори лишения от реплики, но включен по автор в действието Пепе ел Романо: реалния или въображаем обект на любовния нагон. Затова пък въвежда Георги Златарев.
Без да търси женски характеристики, невъзмутимо и пестеливо Златарев представлява Бернарда Алба. „Представлява“, казвам, защото мощното въздействие, което постига, се гради на всичко друго, освен на вживявания и емоционален психологизъм. Строго, отмерено, безстрастно, той не играе, а е властта. Многостепенната отчужденост от ролята на кахърната вдовица щедро се отплаща с изграждането на един плътен знак на властта: нито преднамерено жестока, нито пристрастна, поради което именно безкомпромисна и безотказно убийствена.
На другия полюс е Понсия във втрещяващата интерпретация на Жана Рашева. Вече 30 години мачканата по всевъзможни начини слугиня на Бернарда, както е усвоила унизителната гъвкавост на оцеляването, така и бучи в бунта си; тя е несмелият съветник в къщата, но и единственият свидетел за нещата във „външния свят“, тя е подритваният манипулатор и суровият утешител на този дом. Въвеждащият в действието на пиесата монолог на Рашева, в който тя под формата на някакво неясно мъхнато или бодливо същество охулва Бернарда („нормата“, „властта“, „терора“), е не просто забележително сценично постижение, но е и базата, върху която актрисата здраво стъпва, за да построи ролята: без колебания, без спадове на интензивността.
Рашева и Златарев са оста, около която се извива спиралата на смъртоносния хаос: на гнева, нагона, омразата, носена от петте дъщери на Бернарда, завихрени от мечтата за любов. Младите актриси градят пластиката на своя хор от солисти, решаващ за успеха на цялото. Респектиращият им ансамбъл, централният символ, не отнема от уникалността на всяка от тях, не отменя характерната за всяка от тях валенция, без която е невъзможно съграждането на „молекулата“ на спектакъла. Която е обаче много добре съградена.
Няма никакво съмнение, че сме пред фактически образцова форма на режисьорски театър (Добрева е автор още на сценографията, костюмите, че и на част от текста). Директно трябва да се каже – издържана на високо ниво. Поне според мен, това е най-добрият спектакъл на Диана Добрева досега. Успехът се дължи най-вече на чистата линия, в която са изведени символите и знаците, и чистата хармония на тяхното звучене. Липсата на странични шумове задава внушителността на спектакъла.
Тъкмо от този хоризонт следва да се забележи, че на няколко места (най-вече около средата) текстът „натежава“. Някои от монолозите и диалозите се превръщат в илюстрация или разяснение към вече изведени пластични фигури. Имам достатъчно основания да мисля, че режисьорката е наясно с това положение и няма да се изненадам, ако вече го е коригирала, колкото и да става дума за второстепенен детайл.
И без него, и с него, „Къщата на гнева“ е театър от такъв калибър, че в своя формат може да бъде сравнявана единствено с „Антигона“ на Иван Добчев – по мое мнение, две от най-несъмнените постижения на този сезон.

 

Фотоапарати

Невероятните приключения на два ембриона с камери

Какво ли би накарало два ембриона да се хванат за ръка и заедно да обикалят света извън коремите на невротичните им майки? Любопитството и страха, разбира се. Нетърпението за страхотните неща, които им предстоят, и страха от това, че дори и да те има, за света може да си напълно невидим. Освен философска приказка, историята наФотоапарати иронизира вечния блян на руснаците да избягат някъде далеч. Най-добре в Америка, която почти винаги се оказва грешна посока.
Фотоапарати на Пьотр Гладилин определено е една от най-необикновените нови руски пиеси, които сме гледали. Като ярък представител на руския постмодернизъм, Гладилин беше успешно поставен у нас за първи път благодарение на същия режисьор - Стилиян Петров (Другият човек в 199). После Явор Гърдев направи в Народния не по-малко абсурдната Нощна пеперуда, в която войникът в балетна пачка Лебедушкин се обяснява в любов към изкуството. Само че във Фотоапарати сюжетът е още по-абсурден.

Ембрионите Говоркова и Топорков (Мариана Жикич и Георги Златарев) докопват два фотоапарата и се хвърлят да снимат красотата и ужаса на света. По пътя си срещат нарцистична пеперуда и надменна муха (Филипа Балдева и Йордан Ръсин, които са на границата между пародията на детска приказка и гротескови образи на клишета). Светът ги ужасява. Топорков избира Царството на мъртвите, Говоркова се връща при живите, за да разказва чудесата, които е видяла.
Облечените в скафандри Златарев и Жикич са неузнаваеми като говорещи ембриони, избрали сами пола и идентичността си. Тези сложни роли са обиграни с изключително внимание към всеки детайл и дори комичните им диалози не звучат толкова смешно, колкото философски.
Ефектната сценография на Венелин Шурелов, фантастичните костюми на Елица Георгиева и магнетичната музика на Петя Диманова дават допълнителен мащаб на тази красива приказка за пораснали.

Патриция Николова

 

Ембриони стават папараци с „Фотоапарати“

Бебетата Жикич и Златарев са Говоркова и Топорков

След като постави многоликата мистерия „Другият човек“ в Театър 199 преди няколко сезона, откривателят на драматурга Пьотр Гладилин за българската сцена – режисьорът Стилиян Петров, сега го въвежда пъстро и бляскаво в Камерен театър „Възраждане“. Там той дава образ и плът на „Фотоапарати“ - последната пиеса на нашумелия руснак, който се засяга от сравнения с Пинтър и прочее световни авторитети (и с право, защото след „Нощна пеперуда“ в Народния се убедихме, че говори на душата на публиката със свой неподражаем глас).
„Фотоапарати“ е модерна философска приказка за малки и големи, реализирана от режисьора и екипа му с три наум: че освен драматург Гладилин е поет, философ и художник. Тук специална роля за комплексното въздействие на спектакъла имат авторът на костюмите Елица Георгиева, сценографът Венелин Шурелов и композиторът Петя Диманова. Ако искаме, можем да наречем тази приказка за незримото за окото и „фентъзи“ с надеждата да не банализираме с привкус на комерс поетичната история, която разказва.
А тя започва съвсем обикновено: две бременни приятелки (Донка Аврамова и Лиляна Шомова) са на кратка ваканция. Едната обаче има колебания дали да остави детето, или е още млада за отговорностите на майчинството. Оттам нататък следват изненадите. Ембрионите, които си нямат имена, а само фамилии – Топорков и Говоркова (Георги Златарев и Мариана Жикич), се срещат през нощта, за да обсъдят ситуацията. Те се запознават с прекрасната Пеперуда (Филипа Балдева), която се опитва да усети до дъно всеки миг от краткия си живот, и с Мухата конформист (Йордан Ръсин), която се възползва от нея. После заминават за Америка и стават папараци.
В един момент Говоркова се връща, за да е с майка си в мига на тайнството, а Топорков отплува към „другия бряг“, за да направи своята най-велика снимка. В тази зрелищна притча за раждането и смъртта чувствителният зрител ще долови предопределението – защо точно ние сме ние, може ли физическото преместване да промени съдбата (не може!) и дали някъде отвъд не ни чака най-хубавото, което предстои...
Гледайте, за да почувствате.

ИРИНА ГИГОВA, Новинар.бг

 

Ембриони стават папараци

 

Два ембриона емигрират в Америка и стават папараци в новата пиеса на Пьотър Гладилин „Фотоапарати”, която Стилиян Петров постави в театър „Възраждане”. Доста абсурден сюжет наистина, но гледалите „Нощна пеперуда” на един от най-оборотните в момента руски драматурзи знаят, че той обича да изненадва зрителите. „Фотоапарати” е странна, фантасмагорична пиеса и за да се възприеме, трябва да си абсолютно непредубеден и отворен към експеримента.

Това е поредният опит на Гладилин да разбие класическата представа за театър със задължителния сюжет, конфликт между героите, завръзка и развръзка. Авторът предпочита да въздейства върху зрителите на подсъзнателно и емоционално ниво и затова „Фотоапарати” има силен ефект, въпреки че няма кой знае какво действие. Два ембриона Топорков (Георги Златарев) и Говоркова (Мариана Жикич) обитават коремите на своите майки и покрай тяхното приятелството и те се запознават. Майчините утроби им стават тесни и те решават да избягат, за да опознаят света. С почуда откриват колко ярко зелена може да е тревата, колко красиво грее слънцето, колко прекрасна може да е нощната Пеперуда (Филипа Балдева) и колко нееднозначни може да са съществата като Мухата (Йордан Ръсин). Бягат в Америка, където стават успешни папараци, тъй като не излизат на фотосите.
Приключението им завършва трагично като в древногръцки мит – лодкарят Арон прекарва Топорков на другия бряг на реката и Говоркова никога повече не вижда своя приятел.
„Фотоапарати” е от редкия жанр в театъра – фантастика. Пиесата отправя важни философски въпроси по простичък, дори по детски трогателен и наивен начин. През очите на двата ембриона Гладилин призовава да преоткрием истинската стойност на малките неща. Да заобичаме живота, който не винаги ценим. Заради спецификата си „Фотоапарати” е доста актьорско представление, в което особено важна е визията. Авторът на ефектните костюми е Елица Георгиева, сценограф е Венелин Шурелов,  композитор - Петя Диманова.

МАРИАНА ЦВЕТКОВА, мОНИТОР

 

"Ало, Ало" след 32 години

 

- Рене, как да те загърбя (забравя)?
- Ами, четвъртъците са ми удобни.

Този двусмислен диалог между най-прочутия френски кръчмар от времето на Втората световна война и сексапилното миньонче - сервитьорката Мими, едва ли е познат дори и на най-верните БГ фенове на култовия сериал “Ало, ало”. Защото е от непоказван у нас епизод, специално заснет по случай 25-годишнината от началото на снимките му (те започват през 1982 г. и продължават 10 г.). Днес от първите кадри са минали 32 години.

Това научи “24 часа” от преводачката Златна Костова, по чиято идея част от екипа ще гостува в рамките на “София филм фест”. Очакваме Артър Бостром - полицай Крабтрий, Ким Хартман - Хелга, Ричард Гибсън - хер Флик, Вики Мишел - Ивет, Сю Ходж - Мими Лабонк, Гай Сайнър - лейтенант Грубер. “Те са прекрасни. Времето ги е пощадило”, каза г-жа Костова. 

На зрителите в кино “Люмиер” на 20 март от 18 ч, им предстои и среща със звездите. А какво ще гледат? Войната е свършила. В кръчмата на Рене (актьора Гордън Кей) се разказват спомени. А той пише дневници. (Те са издадени от КК “Труд” - бел.р.).

Към гостите на Златна Костова има покани от Шумен, Варна, Бургас, Пловдив и тя мечтае за втора визита, за да ги разведе из България. Но като начало ще ги срещне в театър “Възраждане” с българските им двойници, където се играе пиесата “Ало, ало”, пак в неин превод.

24 часа

Звезди от "Ало, ало" гостуват в България

Британските актьори, изпълняващи някои от главните роли в култовия комедиен сериал "Ало, ало" ще идват у нас на 20 и 21 март в рамките на София Филм Фест.

В кино "Люмиер" ще се състои представление с прожекция на непоказван до момента епизод от поредицата, последван от разговор с английските звезди.

На следващата вечер актьорите от оригиналното "Ало, ало" ще посетят едноименния спектакъл на театър "Възраждане" под режисурата на Роберт Янакиев.

Английските гости лично ще се срещнат с колегите си, играещи в българската постановка, с актьорите, дублиращи героите от сериала, както и с многобройните си фенове. В звездната делегация се очаква да присъстват Артър Бостром (полицай Крабтрий), Ким Хартман (Хелга), Ричард Гибсън (хер Флик), Вики Мишел (Ивет), Сю Ходж (Мими Лабонк) и Гай Сайнър (лейтенант Грубер), пише slava.bg.

bnews.bg

 

Актьорите от сериала „Ало, Ало!” гостуват в София

Част от актьорите на легендарната английска комедия за Втората световна война – „Ало, Ало!” ще посетят София.На 20 март в рамките на София Филм Фест в кино „Люмиер” ще се състои прожекция на непоказван досега епизод от сериала и разговор със звездите на "Ало, ало!". 

На 20 и 21 март у нас се очаква да бъдат Ричард Гибсън – Хер Флик, Ким Хартман – Хелга Герхард, Гай Сайнър – Лейтенант Грубер, Артур Бостром – полицай Крабтрий, Вики Мишел – Ивет и Сю Ходж – Мими Лабонк, съобщава "Стандарт". 

На 21 март от 19:00 часа гостите ще гледат спектакъла на театър „Възраждане” – „Ало, ало!” от Дж. Лойд и Д. Крофт, с режисьор Роберт Янакиев. По време на гостуването си английските артисти ще се срещнат със своите български колеги, които дублират героите от сериала.

frognews.bg

 

 

Пет от звездите на „Ало, ало!” ще гостуват в София

Част от лицата на популярния в България английски комедиен сериал  „Ало, ало!” ще гостуват в София. „Ако изпълним програмата максимум, звездите ще пристигнат на 18 март вечерта и ще си тръгнат на 22-ри”. Това заяви пред bTV Златна Костова, която е преводач на дублажа на сериала с култови реплики, сдобили се с популярност в родното ежедневие, като „Слушайте внимателно, няма да повтарям!” и „Добрютро!”.

Очаква се на 20 и 21 март в столицата да бъдат английските артисти Ричард Гибсън, който участва в „Ало, ало!” като Хер Флик, Ким Хартман, която играе Хелга Герхард, Гай Сайнър - лейтенант Грубер, Артур Бостром, който е полицай Крабтрий, Вики Мишел или Ивет и Сю Ходж – Мими Лабонк. От 18 ч. на 20 март (четвъртък) в рамките на София Филм Фест в кино „Люмиер” ще се състои прожекция на непоказван досега епизод от сериала, след който ще се състои разговор със звездите. 

На следващия ден, 21 март (петък), от 19 ч. актьорите ще гледат заедно с българската публика спектакъла на театър „Възраждане” – „Ало, ало!” от Дж. Лойд и Д. Крофт с режисьор Роберт Янакиев.

мениджър.news.bg