Възможно ли е човек да остане вътрешно незащитен, без това да се превърне в слабост? 

И възможно ли е любовта да съществува извън формите, които обществото непрекъснато ѝ налага? 

“Стръкчета трева до зората“ изследва човека в онези  моменти, в които вътрешният му стремеж към чистота влиза в конфликт със законите на социалното приспособяване. 

Спектакълът изследва невидимото усилие да бъде съхранена една форма на присъствие, която не е изградена върху защита, роля или предварително усвоен език. 

“Стръкчета трева до зората” се вглежда в  близостта като трудно постижимо състояние. 

Не защото хората не желаят да се срещнат, а защото всяка среща преминава през клиширани форми на поведение. 

Това поражда вътрешно напрежение между копнежа за чистота в  отношенията  и невъзможността тя да остане извън социалната условност. 

Светът на Джеръм Селинджър  е среда на чувствителност – пространство, в което героите болезнено разпознават фалша, но не винаги успяват да намерят език отвъд него. 

В текстовете на Селинджър и Уолт Уитман присъства като етично напрежение: чувствителност към всичко фалшиво, към всяка форма на вътрешно отстъпление, към момента, в който човек започва да съществува според очакванията, а не според собствената си ранимост. Всеки опит за близост носи след себе си следа от отдръпване.

Всеки жест към другия съдържа и страх от оголване. 

Зората  не е обещание за просветление, а момент на преход – кратък интервал, в който е възможен онзи “единствн час на лудост и на радост”, в който интимността и емоционалната искреност стават възможни.