Възможно ли е човек да остане вътрешно незащитен, без това да се превърне в слабост?
И възможно ли е любовта да съществува извън формите, които обществото непрекъснато ѝ налага?
“Стръкчета трева до зората“ изследва човека в онези моменти, в които вътрешният му стремеж към чистота влиза в конфликт със законите на социалното приспособяване.
Спектакълът изследва невидимото усилие да бъде съхранена една форма на присъствие, която не е изградена върху защита, роля или предварително усвоен език.
“Стръкчета трева до зората” се вглежда в близостта като трудно постижимо състояние.
Не защото хората не желаят да се срещнат, а защото всяка среща преминава през клиширани форми на поведение.
Това поражда вътрешно напрежение между копнежа за чистота в отношенията и невъзможността тя да остане извън социалната условност.
Светът на Джеръм Селинджър е среда на чувствителност – пространство, в което героите болезнено разпознават фалша, но не винаги успяват да намерят език отвъд него.
В текстовете на Селинджър и Уолт Уитман присъства като етично напрежение: чувствителност към всичко фалшиво, към всяка форма на вътрешно отстъпление, към момента, в който човек започва да съществува според очакванията, а не според собствената си ранимост. Всеки опит за близост носи след себе си следа от отдръпване.
Всеки жест към другия съдържа и страх от оголване.
Зората не е обещание за просветление, а момент на преход – кратък интервал, в който е възможен онзи “единствн час на лудост и на радост”, в който интимността и емоционалната искреност стават възможни.

