За Постановката

О(Б)ТВЪРЗАН

е АНТИРОМАНТИЧНА КОМЕДИЯ, в която всички са по-умни от нормалното, но всички са принудени да се оженят.
Бракът не обещава радост, но свободата ги застрашава със социален провал, на който виси етикетът „Стари ергени и стари моми“.
С интелигентността и с колебанията на Хамлет, на границата между самопрезрение и надменност стои героят ни, който трябва да направи избор между две жени, които не може да понася. Трябва да избере между изплъзващия се героизъм и ужаса да заживее живота на средностатистически мухльо. Но все пак насреща му стоят две опасно умни дами, и двама виртуозни съблазнители – пик-ъпъри. И така, петима души са противопоставени един на друг с цел да се оженят, без да го желаят.
Ханох Левин продължава линията на Гогол и Молиер, само че от персонажите – категории се излюпват живите хора с тяхната откровена, оголена и лишена от сантименталност стратегия на сексуалното оцеляване.
Горчивосладка е любовта при поетите на любовта, горчивосладък е смехът на Ханох Левин на обратната страна на любовта.

~Тери Фишер~

РЕЖИСЬОРСКА ЕКСПЛИКАЦИЯ

Типологично разгледан, сюжетът се задвижва от следната колизия:

Можем да наречем това Синдрома на стария ерген. Под стар ерген тук разбираме не само мъже, които не са били женени, а и такива, които са били, но отдавна. Определящото е, че те са свикнали да са без съпруга. Може да са имали много и най-разнообразни и наситени любовни връзки, които са означавали много за тях, формирали са ги. Тези връзки, веднъж прекратени, остават със своя стандарт, еталон, те остават ценни и, въпреки че са в миналото, не позволяват прибързани решения, а всяко решение на техния фон изглежда прибързано, всеки избор  – недостатъчно добър, всяка следваща жена – компромис. Въобще за тези мъже миналото е с много висока стойност. Често те са и неспособни да се разделят с много предмети,  сантиментални спомени, плакатите по стените на футболни отбори и рок звезди от своето детство. Къщите им изглеждат като битпазар от спомени и боклуци, в които нито една прашинка не може да бъде преместена. Самотно живеещият мъж е задълбочен, аналитичен, цени изящното, пътува във въображението си и е много близък със самия себе си. Презира повърхностни връзки, защото е имал огромен опит до сега, чувствителен и експерт по любовните въпроси. Тези мъже се ориентират отлично в психиката на жените и често са изключително добри манипулатори. Те играят играта на съблазняване по-добре от всеки женен мъж, защото познават, и отчасти притежават женския начин на мислене и рядко бъркат в преценката си. Веднъж вече изградили бляскава кариера в професията на съблазнители обаче, те много често нямат професионална кариера, самочувствието и самооценката им са високи поради успеха сред жените, но финансовата им ситуация и цялостният им социален статус вървят все по-надолу. На този етап Великият съблазнител трябва нещо да предприеме. Бракът е един от ходовете да стабилизира изплъзващия се статус, нестабилните финанси и разклатените нерви, вследствие на нарастващия страх пред хоризонта на самотата и смъртта. С други думи – бракът е начинът да се произведе ново бъдеше.

НО!

Всичко ценно, което вижда този мъж, се съдържа в неговото минало. Той е влюбен в своето предишно Аз и единствено него желае да получи обратно. Нищо от това, което носи бъдещето, не е ценно за него. Напротив, ужасява го със своята осакатена автентичност, то е фалшификат, в който истинският Той отсъства, неумела имитация на реалността, която той познава. Бъдещето е панаирджийски кич, в който него – Оригиналът  – вече го няма – Той е лакирана кукла. Синдромът на стария ерген се състои в това, че силно желае да прекрати самотата си, но винаги иска обратното на онова, което може да получи. Защото всичко, което ще получи, принадлежи на бъдещето, което го отвращава. Този мъж иска да получи само своето минало.

Синдромът на старата мома – тъй като живее сама, тя се е научила на удобство. Разпределя времето си умело, пространството на дома изцяло й принадлежи. Грижи се за себе си, и често живее здравословно, вещо подрежда приоритетите си и не отлага деловите задачи, готви виртуозно, има вкус към забавленията си, които стават все по-изтънчени и скъпи с времето, тъй като тя разполага свободно и с финансите си. За разлика от Стария ерген, тя има кариера и висок статус. Старият ерген обикновено живее с майка си, старата мома често притежава собствено жилище, при това красиво обзаведено. Тази жена е така привързана към удобството и лукса, които сама си е създала, че трудно прекратява и връзките, които счита за удобни, често изразяващи се в дискретен секс и редовно поправяни развалени уреди от мъжа, когото тя не счита достоен за свой съпруг, но години наред държи в резерва и който често я обича искрено, но безответно.

Когато сблъскаме тези два типажа, колизията се състои в следното: дамата се заема делово с проекта на брака, и именно този подход отблъсква Майстора на съблазняването. И няма как да бъде иначе – това са два различни влака – единият Експрес, а другият – Ориент Експрес.  Когато се срещнат двете скорости и два принципа на възприемане на света, еднакво верни, впрочем,  бляскат някакви дълбоки и дълбоко смешни истини. Оттам се поражда и контрастът, и гротесковото поведение, както и мекото и приглушено, но ужасяващо усещане за абсурд, нелепостта на разговорите, и хуморът, който е хумор на познанието, дошло ни в повече. Когато познанието за живота е в повече, романтикът неволно изглежда циничен, а дамата срещу него – безпринципна и комплексирана маниачка. Комплексите и принципите на двата типажа хващат волана за управление и край –  всяко решение отхвърля предишното.

Чак оттук започва да гради пиесата си Ханох Левин. Той не разказва всичко това, той ПРИЕМА, ЧЕ ВСИЧКО ТОВА СЕ ЗНАЕ и го показва в крайния му, завършен вид. Във вида му на известен виц, на анекдот. Над всяка ситуация, над всяка сцена тегне абсурдът, по който се е стигнало до нея, но самите сцени отварят прозрачните си врати без биография на персонажите, без предварителна експозиция и разказвателна психология. Това са сцени-витрини, от които можем да вземем това, което изберем, кратки комиксови сблъсъци с невъобразима дълбочина и желязна логика. Мотивацията за действията обаче сякаш отсъства, героите приличат на големи марионетки, герои на анекдота, водени от невидими ръце – ръцете на действителните си персонажи, които ние така и не можем да познаем докрай, само се досещаме колко са умни. И които във всяка следваща сцена все повече заплитат конците си, докато тези конци се скъсат, и истинските персонажи ще са принудени да се очертаят, да тупнат на сцената без форма. Единственият резултат от усилията на героя ни е именно в това – без да иска да освободи останалите от формата, която са заели, да разбие матрицата и отливката на себе си и на останалите, и евентуално избави от аджендата на социума. И анекдотът не свършва както го знаем.

Това не е пиеса – ситуационна комедия за това как петима души не могат да се оженят, а е пиеса – уравнение, в което се намира неизвестното по известения математически път. През формата на жанра, „комедия“ се провежда изследване на трагедията на мъжа В ОПИТА МУ да се завърне там, където всичко му предстои – в миналото. Този опит в същността си е ЕПИЧЕН. Но по същата тази логика му се налага да се върне неколкократно и към една жена, която не може да понася, защото тя току-що е преминала в миналото му. И е ценна единствено с това. Колкото пъти се връща при нея, толкова пъти си и тръгва, защото това минало се превръща в чудовищно настояще. Което вече е КОМИЧНО. И затова „съперниците“ му са истинско спасение за него, те му дават мотив, повод да живее, създават му поле да разгърне отличните си манипулаторски умения. А „съперникът“ на свой ред има какво да види от него, да научи, и започва да усвоява. Може да се каже, че „съперникът“ остава само от желание да бъде Оригиналът, толкова много е впечатлен от него. Което пък вече е ФАРСОВО. В началото героят ни слага едно уравнение, една математическа формула, и до края на пиесата я доказва. Правотата в привидно комичните му монолози се доказва докрай. И изцяло. Аз не знам дали той е щастлив от това – може би за миг. Което вероятно е ТРАГИЧНО.

В това е близо Ханох Левин до Брехт – една солидно и вярно изглеждаща за публиката теза– в случая, че ГЕРОЯТ Е САМОНАДЕЯН КОМЕДИЕН ГЛУПАК – е доведена до своята противоположност по пътя на драматургичното разгръщане,  анализ, грижлива логика, което е ресурсът за най-високата степен на хумор в тази пиеса.

Тери Фишер